web site hit counter La nostalgie heureuse Audiobook PACK [Book + 1 CD MP3] - Ebooks PDF Online
Hot Best Seller

La nostalgie heureuse Audiobook PACK [Book + 1 CD MP3]

Availability: Ready to download

« Tout ce que l’on aime devient une fiction. » Amélie Nothomb Amélie Nothomb est née à Kobé en 1967. Dès son premier roman Hygiène de l’assassin paru en 1992, elle s’est imposée comme un écrivain singulier. En 1999, elle obtient avec Stupeur et tremblements le Grand Prix de l’Académie française. La nostalgie heureuse est son 22ème roman.


Compare

« Tout ce que l’on aime devient une fiction. » Amélie Nothomb Amélie Nothomb est née à Kobé en 1967. Dès son premier roman Hygiène de l’assassin paru en 1992, elle s’est imposée comme un écrivain singulier. En 1999, elle obtient avec Stupeur et tremblements le Grand Prix de l’Académie française. La nostalgie heureuse est son 22ème roman.

30 review for La nostalgie heureuse Audiobook PACK [Book + 1 CD MP3]

  1. 5 out of 5

    Semjon

    Mein erstes Buch der Autorin und sicherlich nicht das Geeignetste, um ihr Schaffen generell zu beurteilen. Amelie Nothomb ist als belgisches Diplomatenkind in Japan aufgewachsen. Mit einem Kamerateam von Tele 5 fährt sie als 45jährige wieder in das Land ihrer Wehmut und Sehnsucht zurück, besucht alte Plätze und Bekannte sowie neue Schauplätze wie Fukushima innerhalb von rund 10 Tagen. Das ist sehr persönlich, sehr individuell in der Ansicht und in dem Heraussuchen von Themen rund um die japanisc Mein erstes Buch der Autorin und sicherlich nicht das Geeignetste, um ihr Schaffen generell zu beurteilen. Amelie Nothomb ist als belgisches Diplomatenkind in Japan aufgewachsen. Mit einem Kamerateam von Tele 5 fährt sie als 45jährige wieder in das Land ihrer Wehmut und Sehnsucht zurück, besucht alte Plätze und Bekannte sowie neue Schauplätze wie Fukushima innerhalb von rund 10 Tagen. Das ist sehr persönlich, sehr individuell in der Ansicht und in dem Heraussuchen von Themen rund um die japanische Gesellschaft und Kultur. Mir fehlte teilweise die erzählerische Qualitäten, die ihre Fans in anderen Rezensionen so loben. Ich hätte mir den Text eher als Dossier in DIE ZEIT vorstellen können und frage mich, ob ein Buch wirklich notwendig war bei einer Autorin, die einen enormen Output an literarischen Werken hat. Richtig gut gefallen hat mir dann aber Tele 5-Doku über diese Reise, die ich auf YouTube finden konnte: https://youtu.be/vp12I-DS3ZE Leider ist mein Schulfranzösisch nicht gut genug, um alles verstehen zu können, aber mit Hilfe des Buchs gelingt das Verstehen des Kontextes. Die Autorin ist wirklich sehr außergewöhnlich in ihrem Auftreten und äußerst sympathisch. Insbesondere der Besuch bei ihrer alten Nanny, die sie so viele Jahre nicht gesehen hat, wirkt mir den Bilder gleich ganz anders. Ein Buch, dass Lust auf weitere Bücher der Autorin macht, welches man aber nicht zwingend gelesen haben muss. Es ist aber ein kleines Puzzleteil, um die so fremde japanische Kultur besser verstehen zu können.

  2. 4 out of 5

    Sub_zero

    Admiro a Nothomb casi por las mismas cosas que la repudio. Leer sus novelas se ha convertido para mí en un extraño ejercicio de amor-odio en el que nunca sabes de qué lado caerá esta vez la moneda. Sin embargo, las fabulaciones autobiográficas sobre el Japón de su infancia y juventud poseen un irresistible encanto que las convierten en la mejor vertiente de su (en el peor de los casos) fascinante universo literario. En ese sentido, La nostalgia feliz no decepciona y Nothomb nos ofrece aquí un br Admiro a Nothomb casi por las mismas cosas que la repudio. Leer sus novelas se ha convertido para mí en un extraño ejercicio de amor-odio en el que nunca sabes de qué lado caerá esta vez la moneda. Sin embargo, las fabulaciones autobiográficas sobre el Japón de su infancia y juventud poseen un irresistible encanto que las convierten en la mejor vertiente de su (en el peor de los casos) fascinante universo literario. En ese sentido, La nostalgia feliz no decepciona y Nothomb nos ofrece aquí un brillante y contenido testimonio sobre el recuerdo, la añoranza por el pasado y lo que ocurre durante ese momento de ruptura en el que uno echa la vista atrás y observa la magnitud del territorio arrasado por la memoria. Una novela sensible y evocadora con la que cualquiera de nosotros podría sentirse identificado.

  3. 4 out of 5

    Milena Tasheva

    През цялото време, докато четях „Щастливата носталгия“ (изд. „Colibri“, превод Светла Лекарска) на Амели Нотомб, в ума ми отекваше първото изречение на любим роман: „My wound is geography“. Именно на английски, защото (въпреки гениалния превод* на Иглика Василева на български) тази единствена дума – „география“ – откликва по особен начин на настроението в „Щастливата носталгия“. От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията поставя ясни граници – моят японски живот е забе През цялото време, докато четях „Щастливата носталгия“ (изд. „Colibri“, превод Светла Лекарска) на Амели Нотомб, в ума ми отекваше първото изречение на любим роман: „My wound is geography“. Именно на английски, защото (въпреки гениалния превод* на Иглика Василева на български) тази единствена дума – „география“ – откликва по особен начин на настроението в „Щастливата носталгия“. От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията поставя ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Въпреки първоначалния ми ентусиазъм, тази книга не е продължение на „Нито Ева, нито Адам“. Подобно на останалите японски романи на странната белгийка, и този е силно биографичен – нашата авторка предприема пътуване назад във времето, по следите на изгубените си японски спомени. Разликата с двайсет и една годишната Амели, върнала се в Япония, за да заживее отново като японка (в „Изумление и трепет“) е, че този път в страната на изгряващото слънце пристига не младо момиче в търсене на идентичност, а преуспяваща писателка, придружена от телевизионен екип, очарован от екзотичното й минало. И аз съм като Кобе. Ако времето отчита нещо у човешкото същество, то това са раните. На моите четирийсет и четири години смятам, че имам нито повече, нито по-малко рани от всеки друг, тоест много са. „Щастливата носталгия“ е роман-самонаблюдение. Амели Нотомб не само позволява на читателя да надникне в душата й, а отваря най-дълбоките си рани и ги излага на показ. Разголва се по онзи обезоръжаващо характерен за писането й начин, който те кара едновременно да съчувстваш и да се наслаждаваш на мазохизма й. Срещите в Япония са задочен диалог между Изтока и Запада, между двайсет и една и четирийсет и четири годишната Амели. На двете най-важни срещи е отделено и най-голямо внимание. Едната е с гувернантката от детството, тази, която е посяла японския дух у малката белгийка, а другата – с Ринри, японския годеник от младостта, онзи „нито Адам“, който най-обичаше „да играе“ и който се наслаждава на красотата повече от всичко друго. Първата среща е изпълнена с обич и покруса. Годините не прощават на никога, а носталгията променя паметта. „Натсукаши“ е дума за щастливата носталгия – отговаря тя, – за момента, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. Изразът на лицето ви и вашият глас издаваха тъга, значи става дума за тъжна носталгия, а това не е японско понятие. Ринри вече не е красивото двайсетгодишно момче. Той е мъж, директор, баща. Някои ще заключат, че съм тъжна, че съжалявам. Не е такъв случаят. На двайсет години изживях една хубава история с Ринри. Нейният край е последствие от красотата ѝ. Това е част от живота. Някои истории са като стара рана – отдавна зараснала и оставила белег, красив по свой си начин. Но по-важното – белег, без който човек не би бил същия, не би бил себе си. Понякога такива рани ни подаряват местата и хората, които сме обичали. Но без тях щяхме да сме просто роботи, безчувствени андроиди. Щастието и болката ни правят човеци. публикувано в Аз чета *“Моята рана е моето родно място. То е още моя опора и мой пристан.“ (Пат Конрой, „Принцът на приливите“, превод Иглика Василева)

  4. 4 out of 5

    Gabril

    Un viaggio nei luoghi della memoria più intima e intensa è quello raccontato da Amélie Nothomb, che torna in Giappone dopo vent’anni, a ripercorrere le emozioni della sua infanzia e a incontrare due persone fondamentali (che abbiamo conosciuto nei libri autobiografici) : Nishio-san, la sua balia o mamma giapponese, e Rinri, l’amabile fidanzato dei vent’anni. È l’incontro con un passato che viene sperimentato come nostalgia, da un lato, e come immediatezza, o presenza, dall’altro. Entrambe le espe Un viaggio nei luoghi della memoria più intima e intensa è quello raccontato da Amélie Nothomb, che torna in Giappone dopo vent’anni, a ripercorrere le emozioni della sua infanzia e a incontrare due persone fondamentali (che abbiamo conosciuto nei libri autobiografici) : Nishio-san, la sua balia o mamma giapponese, e Rinri, l’amabile fidanzato dei vent’anni. È l’incontro con un passato che viene sperimentato come nostalgia, da un lato, e come immediatezza, o presenza, dall’altro. Entrambe le esperienze hanno in Giappone una connotazione profondamente differente da quella occidentale. "Per tradurre quanto abbia nostalgia dei miei anni di gioventù nel Kansai, sento l'interprete utilizzare il termine nostalgic invece dell'aggettivo natsukashii, che considero una delle parole emblematiche del Giappone. Dopo l'intervista, nel taxi che ci accompagna al ristorante prenotato dall'editore, cerco di chiarire la cosa con Corinne. Natsukashii definisce la nostalgia felice, l'istante in cui la memoria rievoca un bel ricordo che la riempie di dolcezza. I suoi lineamenti e la sua voce esprimevano dispiacere, perciò si trattava di una nostalgia triste, che non è una nozione giapponese”. Amélie attraversa i luoghi dell’infanzia e incontra un passato struggente, vivendo emozioni che tutti possiamo comprendere. Ad esempio: “Il paesaggio non ha niente di bello e tuttavia mi sconvolge. ‘Mi trovo sull’autobus per Kobe’ è una frase e basta a farmi sprofondare in regioni interiori di devastazione”. Alla fine del viaggio però sperimenta (non per la prima volta) quello che gli orientali chiamano kensho, e che nella nostra esperienza non è così comune. La scrittrice lo spiega così: “Tutto è compiuto. A vent’anni ho fatto quello che fa la gente di quell’età. Le cose sono accadute a un livello ideale. A due volte vent’anni posso guardarmi indietro senza timore né rimpianto. Non ci sono danni: il fidanzato dei miei vent’anni non ce l’ha con me, è felice, la sua vita va bene, ha dei bei ricordi. In conseguenza di ciò mi spetta una ricompensa imprevista, quella in cui sperano i monaci zen: sento il vuoto. In Occidente questa constatazione viene considerato un fallimento. Qui è una grazia e io la vivo come tale.” Non manca una visita a Fukushima, a un anno dal disastro. L’impressione è fortissima. “Monconi di case si ergono nel nulla. Come i cadaveri di Pompei, la morte li ha paralizzati. Alcune stanze demolite a metà ci mostrano le loro viscere. Davanti alle vestigia delle porte, file di scarpe raccontano che quelle persone si trovavano a casa loro quando è arrivato lo tsunami. La cosa più triste sono i cumuli di oggetti: gli avanzi del banchetto, quello che la morte non avuto l’appetito per terminare. Giocattoli infantili, mollette per il bucato, pantofole. ... Un anno e 23 giorni sono passati dalla tragedia. Fa freddo, il cielo è grigio, soffia una tramontana di morte. È la solidarietà del clima.” Una troupe televisiva accompagna la Nothomb e di questo viaggio infatti abbiamo testimonianza. http://dai.ly/x150r4b (Obbligatorio leggere prima Metafisica dei tubi, Stupore e tremori, Né di Eva né di Adamo, per entrare nello spirito nothombiano e nel senso di questo libro).

  5. 5 out of 5

    Stephen Durrant

    "Everything that one loves becomes a fiction," Amélie Nothomb claims in this book. Such a notion justifies her calling this "un roman," even though it seems a largely autobiographical account of her return to Japan in 2012, the country where she lived as a small child and then worked as a young adult, the latter experience providing fodder for her best novel "Stupeur et tremblement" (1999). Still, this is a relatively fast and enjoyable read. Nothomb's descriptions of the Japanese cities of Kyot "Everything that one loves becomes a fiction," Amélie Nothomb claims in this book. Such a notion justifies her calling this "un roman," even though it seems a largely autobiographical account of her return to Japan in 2012, the country where she lived as a small child and then worked as a young adult, the latter experience providing fodder for her best novel "Stupeur et tremblement" (1999). Still, this is a relatively fast and enjoyable read. Nothomb's descriptions of the Japanese cities of Kyoto and Tokyo are spot on, and her portrayal of her reunions with her childhood nurse and her first serious boyfriend are alternatively moving and humorous, in the typical Nothomb style, which entails in part making fun of herself. At the center of this short book is the idea that nostalgia in the Japanese tradition can be happy, a forgiving and satisfying review of the past that has little to do with the sense of sadness that is so often carried by the French and English word.

  6. 5 out of 5

    Andrea Vega

    http://divagaciones-de-una-poulain.bl... Este libro marca la vuelta a Japón de Amélie. La verdad es que no lo recomiendo si no han leído antes Estupor y Temblores, que es la historia de sus peripecias trabajando en una empresa japonesa y Ni de Eva ni de Adán, que es su historia de amor muy particular. Este libro evoca continuamente a esos y es muy fácil que se pierdan si no los han leído. Además de que traba de la nostalgia que Amélie siente por japón y que yo encontraría imposible de entender si http://divagaciones-de-una-poulain.bl... Este libro marca la vuelta a Japón de Amélie. La verdad es que no lo recomiendo si no han leído antes Estupor y Temblores, que es la historia de sus peripecias trabajando en una empresa japonesa y Ni de Eva ni de Adán, que es su historia de amor muy particular. Este libro evoca continuamente a esos y es muy fácil que se pierdan si no los han leído. Además de que traba de la nostalgia que Amélie siente por japón y que yo encontraría imposible de entender si no hubiera leído primero los otros dos. Estupor y Temblores lo leí tan sólo unas semanas antes de este, pero mis aventuras con Ni de Eva ni de Adán ya son viejas, como de hace tres años y este libro, para mí, significó irme acordando poco a poco de todo lo que ya había leído. Es un libro divertido, donde Amélie se encuentra con sus raíces y se sorprende de lo diferente que es el lugar donde nació y creció. Esa frase que abre el libro, «Todo lo que amamos se convierte en una ficción. De las mías, la primera fue Japón», deja muy claro con lo que nos vamos a encontrar después: un intento de remembranza, a veces casi desesperado, todo un esfuerzo de Amélie para recordar cosas, como ese jardín de infancia que no le suena conocido pero en el que sabe que estudió. De las cosas que más me gustan de la escritora es, precisamente, que en su amor a Japón, no lo idealiza ni lo vuelve algo perfecto. Al contrario, lo critica. Critica sus amores, al mismo tiempo que nos deja ver el profundo amor que le tiene a Japón, sobre todo al Japón de sus recuerdos. Muy recomendado. De lo que me ha parecido mejor de esta autora son sus libros autobiográficos y este, por supuesto, no se queda atrás.

  7. 4 out of 5

    Hoda Marmar

    Natsukashii, la nostalgie heureuse en Japonais, est une journée d'Amélie dans son passé. C'est comme un sequel pour 'Ni d'Eve, ni d'Adam' mais beaucoup mieux. Elle me prend vers son monde au Japon, tout en s'enfonçant dans son monde intérieur. Je ne sais pas si c'est parce qu'il fait longtemps que j'ai lu ses livres anciens, surtout les semi-autobiographiques, mais j'ai trouvé ce livre plus sage et mûre! J'y retrouve une Amélie qui se réconcilie avec sa vie, son passé, ses émotions, ses idées, s Natsukashii, la nostalgie heureuse en Japonais, est une journée d'Amélie dans son passé. C'est comme un sequel pour 'Ni d'Eve, ni d'Adam' mais beaucoup mieux. Elle me prend vers son monde au Japon, tout en s'enfonçant dans son monde intérieur. Je ne sais pas si c'est parce qu'il fait longtemps que j'ai lu ses livres anciens, surtout les semi-autobiographiques, mais j'ai trouvé ce livre plus sage et mûre! J'y retrouve une Amélie qui se réconcilie avec sa vie, son passé, ses émotions, ses idées, ses décisions et principes. Alors, c'est plus riche et panoramique, elle ne traite pas un seul thème ou aspect. C'est un livre pour les fans d'Amélie, ils vont l'apprécier plus pleinement que les autres. Je termine ce livre délicieux avec une sensation zen. Merci Amélie pour ce bon voyage :)

  8. 4 out of 5

    Paolina Daniele

    Mi è piaciuto il modo in cui la Nathombe evoca la sua infanzia e la sua giovinezza. Ha una visione idilliaca del Giappone che associa al termine di Natsukashii, la nostalgia felice di quei momenti vissuti felicemente. La telecamera del regista (si trova in Giappone per girare un documentario) è l'occhio che immortala ogni sua emozione: felicità e tristezza, disagio e orgoglio, pienezza e vuoto, nostalgia e dimenticanza. Proprio all'oblio farà appello la Nathombe per riprendersi il futuro una vol Mi è piaciuto il modo in cui la Nathombe evoca la sua infanzia e la sua giovinezza. Ha una visione idilliaca del Giappone che associa al termine di Natsukashii, la nostalgia felice di quei momenti vissuti felicemente. La telecamera del regista (si trova in Giappone per girare un documentario) è l'occhio che immortala ogni sua emozione: felicità e tristezza, disagio e orgoglio, pienezza e vuoto, nostalgia e dimenticanza. Proprio all'oblio farà appello la Nathombe per riprendersi il futuro una volta chiusa la porta del passato. Il Giappone tanto amato, che rappresentava il luogo della sua infanzia e del suo primo amore, cede il posto all'ignota meta del suo futuro, l'ignoto è infatti prerogativa dell'avvenire che il passato ha segnato lasciando tracce indelebili; indelebili come il Giappone.

  9. 5 out of 5

    Isa J.

    Es un 4,5 en realidad. Nothomb siempre me deja con una sonrisa en la boca cuando acabo sus libros. Sobretodo sus libros autobiográficos y en esta ocasión, me parece el más real y cercano de todos (aunque quizá Metafísica de Tubos se lleve mi corazón en cuanto a preferidos se trata). El reencuentro de Amélie con Japón es también el reencuentro de los lectores de sus libros ambientados en el país nipón y tanto Amélie como nosotros sentimos esa nostalgia feliz.

  10. 5 out of 5

    julieta

    No se si es que ya leí muchos libros de La amelié, (unos 7), hacía además tiempo que no la leía, pero me regalaron este y pensé, está bueno para un viaje. Y nada, me pareció desabrido y forzado. Lo que antes me parecía simpático, o ingenioso, ahora me sonó a pura fórmula. Pero como digo, igual ya la leí mucho, y fue hace tiempo, no se si leyendo alguno de los anteriores me sigan gustando. Mejor no averiguo.

  11. 4 out of 5

    Kaloyana

    Цакат ни в грамажа! Това не е роман, а просто един разказ. Иначе ми хареса, но не е от най-добрите на Амели Нотомб. И все пак знам, че никога няма да пропусна нейна книга.

  12. 5 out of 5

    Кремена Михайлова

    „Ако има нещо японско в мен, то е следното: когато почувствам, че емоцията е прекалено силна, се смразявам.” Запознаване със спомените на Амели. И като всяка книга със спомени - връщане в миналото и за читателя. С такива ключови периоди за Амели в Япония - ранно детство и ранна младост - няма как животът там да не е оставил траен отпечатък. Дори само за 10 дни се получи така и при мен: на тръгване си казах, че нямам желание да стъпя повече в тази земя, а вече една година не спирам да мисля за н „Ако има нещо японско в мен, то е следното: когато почувствам, че емоцията е прекалено силна, се смразявам.” Запознаване със спомените на Амели. И като всяка книга със спомени - връщане в миналото и за читателя. С такива ключови периоди за Амели в Япония - ранно детство и ранна младост - няма как животът там да не е оставил траен отпечатък. Дори само за 10 дни се получи така и при мен: на тръгване си казах, че нямам желание да стъпя повече в тази земя, а вече една година не спирам да мисля за нея. Така че това не е „ревю” за книгата (за която не мога да кажа, че ми допадна особено), а по-скоро мои аналогии и спомени. За авторката усетих, че е типът неспокойни натури, които ме безпокоят леко. Дори с хумора си (колкото и да харесвам чувството за хумор по принцип); дори с нестандартността си (колкото и да харесвам щураците по принцип). Не мога да сравня нейните години в Япония с моите 10 дни там. Но като видях анотацията за книгата, си спомних за заглавието на моите впечатления от пътуването ми – „Япония вече не е мит”. Общо взето и с „Щастливата носталгия” (както с „Изумление и трепет”) читателите по-скоро могат да разкъсат розовия воал, през който се гледа на страната отстрани. Две неща са най-впечатляващи за мен в книгата на Нотомб (лично не можах да си ги потвърдя в Япония, защото много не общувах с местни хора, но след това във филмите видях точно това): - смущението - или да не се чувстваш напълно отпуснат дори и с най-близките „Да, Ринри има класа, гордея се с него. Но сега, когато го срещнах, срещнах отново и един елемент от онова, което беше нашето ежедневие заедно - смущението. Навремето смятах, че това странно чувство е присъщо на всяка по-дълга връзка. Но вече знам, че човек може да остане повече от една нощ с някого, без да изпитва такова неудобство. Смущението не е непременно нещо лошо. Напротив - няма по-неприятен човек от безцеремонния, който никога от нищо не се притеснява. Смущението е странен недостатък на гравитационния център - присъщо е само на хора с плаващо ядро. Солидно центрираните същества не разбират за какво става дума. Смущението предполага хипертрофия на усещането за другия, откъдето идва учтивостта на притеснените хора, живеещи само като функция на останалите. Парадоксът на смущението е в това, че то превръща в проблем уважението към другите. Може би във всички японски двойки съществува такова смущение. Не знам, аз познавам само Ринри. Но това са фактите - въпреки че смущението притежава известен чар, не съжалявам, че по-сетнешните ми любовни връзки бяха лишени от него." - цял живот да си „стегнат" и чак на старини да може да се отпуснеш „Както винаги, единствените, които се забавляват, са старците, по-точно стариците. Те ядат, пият и открито се подиграват на останалите. Сочат ме с пръст, хилейки се. Нахлупвам шапката си над очите, за да скрия, че не издържам повече, и се оставям да ме снимат, докато се разхождам под черешовите дървета. Виждам, че е красиво, но нямам сили да се зарадвам. Бабите се наслаждават на провала ми. Те изчисляват, че на моята възраст ми остават още трийсетина години да бъда учтива. После ще мога да щурея като тях." (Също в японски филми забелязах как само бабите могат да си позволят да погалят дете пред хора; в един филм възкликнах като видях две жени в труден момент да се прегръщат за взаимно успокоение; на фона на това национално „недокосване" се запитах как тази специфично-сексуална нация прави „на четири очи” всичко онова, за което сме чели по книгите, вижда ми се огромен контрастът с „недокосването" пред хора.) „Оставаме така безкрайно дълго. Плача, както плаках на пет години, когато ме изтръгнаха от ръцете ѝ. Толкова силно усещане рядко се изпитва. Склонявам глава към нейната и става нещо отвратително – заради плача от носа ми тече секрет право върху главата на тази толкова важна за мен жена. Ужасена от идеята, че тя може да забележи това, я галя с ръка, за да изчистя сополите. В Япония толкова интимен жест е нечувано просташки, но Нишио-сан го приема, защото ме обича.” Най-интересно за мен от „майтапите” (колко е майтап, колко е потискащо - че 128 милиона живеят на такава малка площ): - за размера на помещенията : „Всеки от нас се озовава в толкова тесен килер, че трябва да избира кое да отвори – куфара си или вратата на тоалетната.” (в нашия случай – вратата на тоалетната просто опираше в колената на ползващия) - за възклицанията и благодарностите (няма „телесно”, но има изобилие от „звуково” общуване): „Давам ѝ розовия храст, който е висок колкото нея. Тя го оставя на земята и маха опаковката с настоятелни благодарности, които добре познавам.” „На моя домашен японски им обяснявам, че през 1970-а съм била в групата на глухарчетата. Те надават радостни викове.” Като цяло с удоволствие посетих с Амели любимите си градове Кобе и Киото и си припомних нежеланието си да стъпя отново в Осака и желанието си да видя онзи специален мега-град с дух – Токио. „Токио е най-вече ритъм, ритъмът на перфектно овладяната експлозия. Когато човек се връща тук след дълго отсъствие, първо трябва да прекара няколко секунди в безтегловност и след това да се приземи отново в темпото. Щом краката ти усетят вибрациите, си готов.” На такова място обаче може да има и т.нар. празнота. Дано вместо „емоционална безизходица” по-често се проявява това „наследство” от Япония: „Чувството за празнота трябва да се схваща буквално, няма нужда да се тълкува. Просто човек усеща вакуума с петте си сетива. Невероятно е. В Европа такова състояние се свързва с траур, мрак, безутешност, но в Япония съм просто несгодена, несветеща, нямаща нужда от утеха. Няма по-голямо извисяване от това.”

  13. 4 out of 5

    Helin Puksand

    Amelie Nothomb on väga mõnus autor. Ma ei ole tema teoseid palju lugenud, kuid kõik, mida ma olen lugenud, on väga hea. Nii ka "Helge nostalgia". Raamat räägib sellest, kuidas Amelie pöördub tagasi Jaapanisse, kus ta üles kasvas. Tegemist ei ole lõpliku tagasiminekuga, vaid lühike ringkäik tuttavatesse paikadesse. Ta kohtub ka oma vana hoidja ja kunagise armastatuga. Mulle meeldib Nothombi kirjutamisstiil. Tema sõnakasutus on täpne ja tabav, nii et panin aga lipikuid vahele, et saaks hiljem tsit Amelie Nothomb on väga mõnus autor. Ma ei ole tema teoseid palju lugenud, kuid kõik, mida ma olen lugenud, on väga hea. Nii ka "Helge nostalgia". Raamat räägib sellest, kuidas Amelie pöördub tagasi Jaapanisse, kus ta üles kasvas. Tegemist ei ole lõpliku tagasiminekuga, vaid lühike ringkäik tuttavatesse paikadesse. Ta kohtub ka oma vana hoidja ja kunagise armastatuga. Mulle meeldib Nothombi kirjutamisstiil. Tema sõnakasutus on täpne ja tabav, nii et panin aga lipikuid vahele, et saaks hiljem tsitaate välja kirjutada. :) Soovitan kõigile! Tsitaate raamatust: *Maailmalõpp on see, kui me enam midagi ära ei tunne. (lk 31) *Taaskohtumised on nii keerukad nähtused, et neid tuleks harrastada vaid pärast pikka õpiperioodi või tuleks need lihtsalt ära keelata. (lk 37) *See on maakera vääramatu seadus: kui meile on antud kogeda mõnd tugevat ja ülevat tunnet, rikub mingi groteskne vahejuhtum selle kohe ära. (lk 39) *'Natsukashii' tähendab helget nostalgiat, hetke, kui meenub mõni kaunis mälestus ja meid valdab magus tunne. (lk 64) *Ent häbi kohta ei saa vaid halba öelda. Seda tõestab ka keel: pole hullemat asja kui häbitus. Häbi on gravitatsioonikeskme veider kõrvalekalle: seda on võimeline tundma vaid inimene, kelle kese on heljuma jäänud. Olendid, kellel on vankumatu tuum, ei mõista, millega on tegu. Häbi eeldab teise liigtundlikku tajumist, millest ka häbi tundvate inimeste viisakus, sest nad elavad teiste järgi. Häbi paradoks seisneb selles, et see tekitab ebamugavustunde aupaklikkuse tõttu teise ees. (lk 92-93) *Tavaliselt mulle meeldib näljatunne. see tekitab joovastust ja lubab aimata suurt võimalikku naudingut. Nälgiv inimene tajub asju teravamalt ja paremini, ta on ülimalt elus ega esita kunagi rumalat küsimust, et milleks kõik see. (lk 103)

  14. 5 out of 5

    Magalí Etchebarne

    No la leo más a Nothomb, perdón.

  15. 4 out of 5

    Montse Montes de Oca

    Me gustan mucho las construcciones autobiograficas que hace Amelie Nothomb. En este libro Nothomb cuenta cómo fue que regresó a Japón cuando un programa quiso hacer un programa sobre ella y cómo vivió el regreso. A veces es muy duro regresar, encontrarte con todo eso que dejaste atrás y controlar la cantidad de emociones que te provoca ese reencuentro sin embargo Nothomb logra darle un toque de humor ácido. La verdad es que disfruto MUCHO el estilo de la escritora.

  16. 5 out of 5

    Regina

    Hace rato que no devoraba un libro así. Okay, sólo quisiera hablar de lo enamorada que terminé de la forma en que Amélie utiliza y acomoda sus palabras. Precisa, honesta y poética. En ocasiones, llegué a proyectarme entre sus líneas: juraba estar leyéndome a mí misma. No lo sé, definitivamente ya era hora de leer algo y quedar así de satisfecha. :)

  17. 4 out of 5

    Yanitsa

    За първи път чета Амели Нотомб. Неизразимо е. Толкова обичам самотата на възхищението.

  18. 5 out of 5

    Tilda

    Helge nostalgiaga" on esialgu segadus. See pole raamat õnnest. Siit ei leia ka tehtu üle ja/ või hilinenud kahetsust. Metsikut igatsust ka mitte - Nothomb naases Jaapanisse mitte sentimentaalsetel kaalutlustel vaid põhjusel, et kirjastaja otsustas teha filmi tema lapsepõlvest. "Maailma lõpp on see, kui mitte midagi ei tunne ära." Nothomb ei kahetse midagi, seal hulgas sedavõrd rasket reisi. Minevik jäi selja taha ja nii ongi. Ta ütleb otse kogu maailmale, et ei muudaks midagi. Jaapani külastus pu Helge nostalgiaga" on esialgu segadus. See pole raamat õnnest. Siit ei leia ka tehtu üle ja/ või hilinenud kahetsust. Metsikut igatsust ka mitte - Nothomb naases Jaapanisse mitte sentimentaalsetel kaalutlustel vaid põhjusel, et kirjastaja otsustas teha filmi tema lapsepõlvest. "Maailma lõpp on see, kui mitte midagi ei tunne ära." Nothomb ei kahetse midagi, seal hulgas sedavõrd rasket reisi. Minevik jäi selja taha ja nii ongi. Ta ütleb otse kogu maailmale, et ei muudaks midagi. Jaapani külastus puudutas tema südant, kuid ta ei kavatse sellega koormata hinge - Prantsusmaale naasmine rõõmustab teda samavõrd, kui lühikesed kohtumised ammuste tuttavatega. Tema romaan Rinriga oli kaunis - sellisena see tema mälestusse ka jääb, kuid ta mõistab praegu nagu ka siis - vaatamata välisele illusioonile, sisemist harmooniat nende vahel ei ole... Kõige rohkem jäi kummitama see: "Mulle meenub midagi. Kui Rinri minuga Shirogane parki kohtuma tuli, segunes mu siirasse rõõmu, et teda näen, salajane äng: "Nüüd peab olema õnnelik." Naeratan sellele ammuse ärevuse peale ja pomisen endamisi: "Nüüd ei pea õnnelik olema." Juhtub, et saatus annab sulle absoluutselt kõik elemendis, mis on hädavajalikud õnnelik olemiseks. Lemmik riik, ideaalne kaaslane. Perspektiivid, tulevik. Sa hoiad kõiki neid pusle tükikesi peos ja mõistad, et pead olema õnnelik. Sinult oodatakse, et sa oled õnnelik. AGa sina... lihtsalt ei ole. Kõik on hästi, kuid seda ei ole. Paljud lähevad ideaalse situatsiooniga kaasa ja seovad oma elu ideaalsete inimestega, võtavad sisse ideaalse poosi ega mõista siis, miks vaatamata kõigele - pole midagi õnnelähedastki! Edasi tulevad enesesüüdistused, et ülesöönud-tarbinud ja ära hellitatud, ja seepärast midagi ei tunne, sest iga teine nende kohal hüppaks vaimustusest lakke. Amelie läks tema jaoks ainuõiget teed - põgenedes ideaalselt pildilt. Ta ei saanud midagi öelda Rinrile siis, ei ütle ka nüüd. See on minevik, millest ei ole vaja teha järeldusi. See tardus nagu õis merevaigus, seda võib aeg ajalt imetleda, kuid puudub soov sulatada vaik ja päästa lill. See oli imeline. See oli helge nostalgia... Raamat tekitab mulje peegellabürindist - Amelie vaatab oma tegelasi, ühtaegu vaadates ennast, sina vaatad raamatukangelasi, näed Amelied, kes peegeldub neis kelmika naeratusega näos, sama aegselt kui kirjanikise, võimalik, et itsitades, peidab end peeglitega ääristatud koridori sopis. Raamatud nagu jonnakad peeglid - murravad kõik tükkideks, moonutavad tundmatuseni, kuid siiski - näitavad midagi, mille üle tasub mõelda. Ja see "miski", see on igal ühel sügavalt oma. Ja isegi kui ma ise ei tea, miks mind peaks lohutama, tema, šampanja, alati teab... Ühesõnaga, mulle väga meeldis, isegi, kui ma ei saa täpselt aru, miks... kindlasti loen juurde.

  19. 5 out of 5

    Sergsab

    Un ejercicio sobre la memoria que se queda a medio camino entre lo que realmente sucedió y lo que pudo haber sido recordarlo. Nothomb sigue siendo particular y única a la hora de contemplar el mundo. Y si añadimos Japón a la suma, la apuesta es segura. Sin embargo, algo se tuerce en el camino y lo que pudo ser un nuevo y fascinante capítulo dentro de la japonofilia de la belga, se convierte en un mix de cosas que ya sabíamos y que difícilmente puede despertar el furor de sus anteriores entregas. Un ejercicio sobre la memoria que se queda a medio camino entre lo que realmente sucedió y lo que pudo haber sido recordarlo. Nothomb sigue siendo particular y única a la hora de contemplar el mundo. Y si añadimos Japón a la suma, la apuesta es segura. Sin embargo, algo se tuerce en el camino y lo que pudo ser un nuevo y fascinante capítulo dentro de la japonofilia de la belga, se convierte en un mix de cosas que ya sabíamos y que difícilmente puede despertar el furor de sus anteriores entregas. Sólo apto para auténticos fans de la autora. Para el resto, tan sólo será una entrega anodina y sin sentido. Una pena. Pero volveré, claro.

  20. 5 out of 5

    Dina

    Sin duda una completa y absoluta decepción, el peor libro de Amelie que he leído, no cuenta nada, no hay historia, un viaje a Japón insulso y sin su chispa habitual.

  21. 4 out of 5

    Signe Steinpilm

    Helge nostalgia, mida peategelane tunneb, on tuttav tunne, isegi sellest lugemine on kõditavalt mõrkjas. Rammat saab enne läbi, kui jõuab alatagi.

  22. 5 out of 5

    Literatura y libertad

    Amo este libro, es el primero de Amelie que leí y después no pude parar. Sé que hay mucha crítica negativa sobre él pero para mí es super especial, tierno, emotivo. Completa la serie autobiográfica y se disfruta mucho más cuando antes se leyó las otras, sobre todo ni de Adán ni de Eva y Estupor y temblores.

  23. 4 out of 5

    Olavia Kite

    Amélie Nothomb pasó sus primeros años de vida y parte de su juventud en Japón. Yo solo viví allá cinco años. Sin embargo, su reencuentro con el archipiélago no es muy disímil de lo que yo sentí cuando volví de visita cuatro años y medio después de abandonarlo del todo. Ahora, decir que uno abandona Japón “del todo” es una falacia: uno se monta en un avión, se va a otro lado, olvida el idioma, se va a mil lados más, y cuando cree que por fin se volvió una persona “de mundo”, de esas que aman todo Amélie Nothomb pasó sus primeros años de vida y parte de su juventud en Japón. Yo solo viví allá cinco años. Sin embargo, su reencuentro con el archipiélago no es muy disímil de lo que yo sentí cuando volví de visita cuatro años y medio después de abandonarlo del todo. Ahora, decir que uno abandona Japón “del todo” es una falacia: uno se monta en un avión, se va a otro lado, olvida el idioma, se va a mil lados más, y cuando cree que por fin se volvió una persona “de mundo”, de esas que aman todo paisaje por igual, de repente se entera de que Japón sigue ahí. Ahí en el mar, claro; pero ahí dentro de uno. Duele, pero es una nostalgia feliz.

  24. 5 out of 5

    Luisa... Per aspera ad astra ♥

    Natsukashii: anche il suono della parola è dolce ❤ "Natsukashii" è un aggettivo della lingua giapponese che, secondo la traduzione di A. Nothomb, indica "la nostalgia felice", cioè "l'istante in cui la memoria rievoca un bel ricordo che riempie di dolcezza", concetto nipponico che fra l'altro non prevede un aggettivo o concetto opposto tipo "nostalgia triste". Mi piace questo concetto... è una sensazione così tenera, poetica e indicibile ed è difficile da provare per ricordi belli e intensi, che n Natsukashii: anche il suono della parola è dolce ❤ "Natsukashii" è un aggettivo della lingua giapponese che, secondo la traduzione di A. Nothomb, indica "la nostalgia felice", cioè "l'istante in cui la memoria rievoca un bel ricordo che riempie di dolcezza", concetto nipponico che fra l'altro non prevede un aggettivo o concetto opposto tipo "nostalgia triste". Mi piace questo concetto... è una sensazione così tenera, poetica e indicibile ed è difficile da provare per ricordi belli e intensi, che non tornano più... ma già il fatto che non esista solo una nostalgia malinconica mi consola parecchio. Ebbene, io rileggendo un libro della Nothomb (li ho letti quasi tutti) dopo tanti mesi, ho provato proprio una nostalgia felice. Oltre ovviamente ad un vivo interessamento del mio amato Giappone! C'è molta poeticità in questo piccolo gioiello: Amèlie, quando parla di sè (invito tutti a leggere i suoi racconti autobiografici o semi) e soprattutto quando parla dell'esperienza mistica del paese da cui è stata strappata all'età di 5 anni, si trasforma completamente! Qui lei tratta innanzitutto di una catastrofe avvenuta l'11 Marzo 2011: quella di Fukushima. Le sensazioni che ho provato insieme a lei sono state terrore. Distruzione. Morte. Ma traspare anche molta forza di volontà, speranza e solidarietà. Il popolo giapponese è sempre da ammirare. Poi ho ripercorso i primi anni della sua vita con l'incontro della dolce e gentile governante Nishio-san, ormai invecchiata e inconsapevole di ciò che le sta intorno. Ancora, ho rivissuto due tappe fondamentali della sua vita che vengono trattate in "Nè di Eva nè di Adamo" (adorabile Rinri *_*) e "Stupore e Tremori" (terribile esperienza lavorativa in un'azienda giapponese XD) e che m'è venuta troppo voglia di rileggere! Insomma, devo dire che mi ci sono rivista in alcune sue riflessioni, anche se ci vuole molto "misticismo" e sensazione di "vuoto" come lei per arrivare a provare queste sue emozioni in modo intenso e consapevole :P e ribadisco che il suo modo di parlare di sè è coinvolgente, sofisticato, geniale, interessante, assurdo e, a me personalmente, capita raramente di voler leggere (o addirittura avere il desiderio di rileggere) libri autobiografici. CHE NOSTALGIA INDICIBILE!

  25. 5 out of 5

    Cristina MM

    Me deja fría, recordaba leerla con otra voracidad. No sé si es Amélie o yo pero algo hay que no me ha hecho disfrutar esta vez. Leerla es como entrar en la mente de alguien que va a mil por hora sin ningún tipo de pudor. Me sigue gustando lo intimista que es en sus descripciones y por supuesto la aparición del bueno de Rinri.

  26. 4 out of 5

    Georgiana 1792

    Amélie Nothomb torna ancora una volta in Giappone, la terra dei suoi primi ricordi, per girare un documentario dopo il terribile terremoto di Fukushima del 2011. Malgrado quello che le è accaduto alla Yumimoto - e che la Nothomb ha narrato in Stupore e tremori - per lei il Giappone è ancora il paese idealizzato dei suoi ricordi di bambina, rivestito dal velo del Natsukashii, la Nostalgia felice che dà il titolo a questo breve romanzo autobiografico. L'incontro con la sua bambinaia Nishio-san, che Amélie Nothomb torna ancora una volta in Giappone, la terra dei suoi primi ricordi, per girare un documentario dopo il terribile terremoto di Fukushima del 2011. Malgrado quello che le è accaduto alla Yumimoto - e che la Nothomb ha narrato in Stupore e tremori - per lei il Giappone è ancora il paese idealizzato dei suoi ricordi di bambina, rivestito dal velo del Natsukashii, la Nostalgia felice che dà il titolo a questo breve romanzo autobiografico. L'incontro con la sua bambinaia Nishio-san, che lei considerava una seconda madre, è molto commovente, ma Amélie si trova spesso in preda all'imbarazzo nel ritornare nei luoghi della sua infanzia e nel ritrovare Rinri, il fidanzato dei suoi vent'anni, di cui aveva narrato in Né di Eva, né di Adamo. È difficile che i luoghi che abbiamo amato e idealizzato da bambini riescano a essere all'altezza, a corrispondere ai nostri ricordi. Spesso scopriamo cose di cui non ci eravamo accorti (come la statua della Vergine nell'asilo del quartiere - yôchien - che Amélie ha frequentato), ma molto più spesso ci sembrano più piccole, più insignificanti di come le ricordavamo. Forse ho sbagliato a non leggere i romanzi di Amélie Nothomb seguendo l'ordine cronologico, perché, soprattutto quelli autobiografici assumono un significato maggiore se si conosce ciò che li ha preceduti. Adesso so che devo recuperare la lettura di Né di Eva, né di Adamo, per capire meglio Rinri e il suo rapporto con Amélie.

  27. 5 out of 5

    Esther

    « Tout ce que l’on aime devient une fiction ». Pourtant, ce bouquin n’est pas une fiction mais un récit autobiographique d’un voyage d’Amélie Nothomb dans le pays de son enfance, le Japon. Elle y a vécu jusqu’à l’âge de 5 ans, ensuite elle y a passé 2 ans à l’âge de 21 ans pour y travailler (et tomber amoureuse – ou presque) et là, à l’âge de quarante et quelques, elle y retourne avec une équipe de télévision pour tourner un reportage sur les traces de son enfance japonaise. Pour cela, elle renc « Tout ce que l’on aime devient une fiction ». Pourtant, ce bouquin n’est pas une fiction mais un récit autobiographique d’un voyage d’Amélie Nothomb dans le pays de son enfance, le Japon. Elle y a vécu jusqu’à l’âge de 5 ans, ensuite elle y a passé 2 ans à l’âge de 21 ans pour y travailler (et tomber amoureuse – ou presque) et là, à l’âge de quarante et quelques, elle y retourne avec une équipe de télévision pour tourner un reportage sur les traces de son enfance japonaise. Pour cela, elle rencontre sa nounou (un moment à faire fondre le cœur), elle se rend à Fukushima (rien à voir avec son enfance) et elle revoit son fiancé avec beaucoup d’insécurité et de nervosité. Rien que pour ses descriptions du Japon et ses habitants exceptionnels, ce livre est un plaisir, riche en informations et en aperçus dans la vie et les traditions des Japonais. Autant plus qu’Amélie, comme d’habitude dans ses romans autobiographiques, raconte avec une telle ironie de soi-même qu’on ne peut que sourire même aux moments les plus émotionnels ou angoissants. Amélie dispose de la distance dans ses récits qu’il faut pour pouvoir partager une situation exceptionnelle dans tous les détails. Un succès mérité dans la série de ses romans autobiographiques sur ses expériences dans le Pays du Soleil Levant.

  28. 5 out of 5

    Simona

    Più che un romanzo, sembra un documentario che descrive e racconta il ritorno in terra nipponica della Nothomb dopo 16 anni di assenza. Uno spaccato di presente, di un passato che è ormai memoria, in cui affiorano i ricordi. I ricordi di una vita scandita dall'infanzia a Kobe, dalla presenza di Nishio - san, la tata raffigurata nella dolcissima immagine di copertina, il fidanzato Rinri, il primo ragazzo che l'abbia fatta sentire se stessa e davvero amata, e il Giappone, la terra dei fiori di cil Più che un romanzo, sembra un documentario che descrive e racconta il ritorno in terra nipponica della Nothomb dopo 16 anni di assenza. Uno spaccato di presente, di un passato che è ormai memoria, in cui affiorano i ricordi. I ricordi di una vita scandita dall'infanzia a Kobe, dalla presenza di Nishio - san, la tata raffigurata nella dolcissima immagine di copertina, il fidanzato Rinri, il primo ragazzo che l'abbia fatta sentire se stessa e davvero amata, e il Giappone, la terra dei fiori di ciliegio, dei quartieri di Shinjuku, il Giappone di Fukushima e di ciò che è rimasto dopo l'immane tragedia. Un tuffo dolceamaro fatto di ricordi ora teneri, ora profondi, ora reali, ora onirici che profumano di "nostalgia felice - il cosiddetto natsukashii giapponese, ovvero quell'istante in cui la memoria rievoca un bel ricordo che la riempie di dolcezza".

  29. 4 out of 5

    Temz

    Да четеш Нотомб често е като да надзърташ в огледало. Има едно прилагателно, което може да опише емоцията на тази книга. То е „неизразимо“. Защо? Защото никога преди шпионирането на чужди спомени не е било толкова вълнуващо и близко. „Щастливата носталгия“ от Амели Нотомб е роман за сърцето планета. И за И за един огромен континент от него – миналото. Пък било то и в Япония. http://knijno.blogspot.bg/2016/03/blo... Да четеш Нотомб често е като да надзърташ в огледало. Има едно прилагателно, което може да опише емоцията на тази книга. То е „неизразимо“. Защо? Защото никога преди шпионирането на чужди спомени не е било толкова вълнуващо и близко. „Щастливата носталгия“ от Амели Нотомб е роман за сърцето планета. И за И за един огромен континент от него – миналото. Пък било то и в Япония. http://knijno.blogspot.bg/2016/03/blo...

  30. 5 out of 5

    Maria

    Soy fan de esta mujer desde hace unos libros y compré este para saber que ocurre en una continuación de su vida, visitando Japón de nuevo. Me ha parecido un libro bastante "pobre" para lo que estoy acostumbrada. Pasa en un suspiro y apenas cuenta nada... Estoy un poco decepcionada. Aún así seguiré leyendo sus libros. Soy fan de esta mujer desde hace unos libros y compré este para saber que ocurre en una continuación de su vida, visitando Japón de nuevo. Me ha parecido un libro bastante "pobre" para lo que estoy acostumbrada. Pasa en un suspiro y apenas cuenta nada... Estoy un poco decepcionada. Aún así seguiré leyendo sus libros.

Add a review

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Loading...
We use cookies to give you the best online experience. By using our website you agree to our use of cookies in accordance with our cookie policy.